Подкаст „Строителство и ремонти“ с Лозан Лозанов | Гост: Пламен, строителен инженер, специалист по ВиК инфраструктура
Когато отвориш чешмата и водата потече, не мислиш за системата зад нея.
Просто работи.
Но зад това привидно просто действие стои десетки хиляди километри инфраструктура, изграждана и подменяна в продължение на десетилетия.
А когато тази инфраструктура започне да се амортизира, проблемите не остават само под земята. Те се появяват като аварии, загуби на вода, режим на водоснабдяване и огромни разходи за поддръжка.
Пламен е строителен инженер, специализирал във ВиК инфраструктура. От 2012 г. работи по изграждането и подмяната на водопроводи и канализация в различни части на страната. По думите му всяка година екипът му полага между 10 и 12 километра тръбна мрежа.
Той вижда ВиК системата не от страната на чешмата, а от страната на разкопаната улица.
И точно оттам изглежда доста различно.
Как водата стига до чешмата
Пътят на водата изглежда прост: водоизточник, пречистване, водопроводна мрежа и накрая сградната инсталация.
Но между тези точки има огромна инфраструктура.
В зависимост от района водата може да идва от повърхностен или подземен водоизточник, да преминава през различни съоръжения за пречистване и обеззаразяване и след това да бъде разпределена по мрежата.
В София основният водоизточник е язовир „Искър“, а водата преминава през система за пречистване преди да достигне до потребителите.
В други части на страната ситуацията е различна. Използват се подземни водоизточници, сондажи и различни системи за обработка на водата.
Именно тук започват големите регионални разлики.
Качеството и характеристиките на водата не са еднакви навсякъде. Зависят от източника, геологията, състоянието на инфраструктурата и начина, по който водата се обработва.
Твърдата вода: проблемът, който виждаме всеки ден
Един от примерите, които Пламен дава, е Варна.
В райони, в които водата е с по-висока минерализация и твърдост, последствията се виждат дори без лабораторно изследване.Котлен камък по бойлера.Натрупвания по смесителите.По-кратък живот на някои уреди.По-сложна поддръжка на инсталациите. Tвърдостта на водата обаче не трябва автоматично да се превръща в твърдение, че тя причинява конкретно заболяване. Това е въпрос, който изисква медицински и епидемиологични данни за конкретния район.
По-важният въпрос от гледна точка на инфраструктурата е друг:
Защо при наличието на технологии за обработка на водата толкова много проблеми се решават индивидуално от домакинствата, вместо системно?
Омекотители и системи за обработка могат да бъдат използвани там, където характеристиките на водата го налагат. Но това вече е въпрос на инвестиции, инфраструктура и управление на водоснабдяването.
Най-големият проблем не е това, което виждаме
Когато има авария, виждаме багер на улицата.Виждаме разкопан асфалт.Виждаме течаща вода.Но проблемът често започва много преди аварията.
България разполага с близо 78 800 км обществена водопроводна мрежа. През 2024 г. отчетените загуби на вода при транспорта са близо 425 млн. куб. м.
Това е мащаб, който трудно се усеща от човек, който просто си плаща сметката за вода.За него водата или тече, или не тече.За хората, които поддържат мрежата, зад всяка авария стои тръба, шахта, помпена станция, налягане, материал и инфраструктура, която може да е на десетилетия.
Какво има под асфалта?
Една от трудностите при подмяната на ВиК инфраструктурата е, че това, което пише на проекта, невинаги съвпада с това, което се намира под земята.
При разкопаване могат да се окажат различни диаметри на тръбите, стари отклонения и промени, които не са отразени достатъчно точно в документацията.
Това превръща подмяната на една тръба в много повече от механично „изваждаме старата и слагаме нова“.
Трябва да се знае какво има около нея.Къде минават останалите комуникации.Какво е реалното състояние на мрежата.Какви са нивата и наляганията.И как новият участък ще се свърже със съществуващата система.
Точно затова ВиК инфраструктурата е толкова трудна за модернизиране – голяма част от нея трябва да бъде обновявана, докато градовете продължават да функционират.
Канализацията е другата половина на проблема
Водоснабдяването е само едната страна.
Другата е какво се случва с водата, след като я използваме.
По данни на НСИ през 2024 г. 75,4% от населението е било свързано с обществена канализация, а 67,6% – с канализация, отвеждаща отпадъчните води към пречиствателни станции.
Това означава, че инфраструктурата за отвеждане и пречистване все още не обхваща цялото население.
Особено голяма е разликата между градовете и селата. Данните за жилищните условия показват, че през 2025 г. 97,3% от домакинствата в градовете имат канализация, докато при домакинствата в селата делът е 42,6%.
Това е проблем, който не се решава с една аварийна подмяна.
Изисква мрежа.
Изисква пречиствателни съоръжения.
И изисква дългосрочни инвестиции.
А какво става с нитратите?
Пламен разказва и за конкретен случай от практиката си, при който след завършването на обект е взета проба от водата и лабораторният резултат показва, че тя не отговаря на изискванията за питейна вода заради повишено съдържание на нитрати.
Това е различен тип проблем.
Той не се вижда в тръбата.
Не се вижда и когато отвориш крана.
Изисква лабораторно изследване и контрол върху водоизточника и зоната около него.
Нитратите могат да попаднат в подземните води например вследствие на земеделска дейност и използване на азотни торове.
Затова качеството на питейната вода не зависи само от това дали тръбата е нова.
Понякога проблемът започва много преди водата да стигне до ВиК мрежата.
Министерството на здравеопазването дори изпълнява проект за модернизиране на системата за контрол на качеството на питейните води в България, включително чрез нова техническа база и методи за анализ.
Как е възможно страна с вода да има режим?
Това е може би най-големият парадокс.
България не е страна без водни ресурси.
И въпреки това през 2024 г. 5,8% от населението е било на режим на водоснабдяване заради недостиг на вода, като 5% са били на сезонен режим, а 0,8% – на целогодишен. В някои области делът е значително по-висок.
Това показва нещо важно:
наличието на вода и наличието на работеща водоснабдителна система не са едно и също.
Може да има водоизточник, но да няма достатъчно надеждна инфраструктура.
Може да има язовир, но мрежата да е амортизирана.
Може да има вода в системата, но огромна част от нея да се губи по пътя.
Именно затова разговорът за ВиК не трябва да бъде само разговор за това „имаме ли вода“.
Трябва да бъде разговор за това можем ли да я съхраним, пречистим, транспортираме и доставим надеждно до хората.
Проблемът не е само технически
Това е може би най-важният извод от разговора.
На теория решенията съществуват.
Има технологии за пречистване.
Има материали за подмяна на мрежите.
Има методи за откриване на течове.
Има системи за мониторинг.
Има инженерни решения.
Проблемът е мащабът.
България поддържа десетки хиляди километри водопроводна и канализационна инфраструктура. Само през 2024 г. обществената водопроводна мрежа е 78 803 км, а канализационната – 13 362 км.
Това не може да бъде решено с една програма, един мандат или няколко аварийни ремонта.
Необходима е последователна политика за подмяна, поддръжка и контрол.
Какво всъщност виждаме, когато отворим чешмата?
Виждаме вода.
Но зад нея стои система, която рядко попада в полезрението ни, докато не се повреди.
Тръби.
Помпени станции.
Пречиствателни съоръжения.
Канализация.
Километри инфраструктура.
И десетилетия натрупани решения и отлагани проблеми.
Пламен е от хората, които виждат тази система отвътре.
И неговият разказ показва нещо много просто:
ВиК инфраструктурата е една от онези системи, за които се сещаме едва когато спрат да работят.
А тогава ремонтът вече е много по-скъп от поддръжката.
Целият разговор с Пламен можете да гледате тук
Още разговори с хора от строителството, ремонта и инфраструктурата ще откриете в блога на Лозан Лозанов.